Никой никога няма да избоде пръстите си до кръв, докато бере за любимата си макове, на тях така очевидно им липсва изтънчената красота на розите. Ала и никой не е понечил да задушава маковете с панделки и бутафорни найлони, спестени са им венците, гръмките речи, необузданият порив на щастието и тихата печал на поражението. На тях принадлежат безбрежните зелени поля, те господстват над стръмните планински склонове. Кому са нужни сълзите на поета, когато разполага със звезден небосвод, когато танцува с мярката на вятъра и се ползва с привилегията да се ражда и умира с природната стихия?