Диво, красиво лято вълшебно

Слънчогледи

Август е всичко, което лятото трябва да бъде – солен на вкус, горещ на допир и ухаещ на буря. И толкова, толкова кратък, че изплъзващият се между пръстите ти край те подтиква към безрасъдство. И аз се движа с неговото темпо – у дома комарите чезнат от глад, докато ненаситно приключенствам. Рисувам рядко, за четене и дума не може да става.

Все пак успях да намеря достатъчно време и енергия да изживея акварелен творчески неуспех, който отказвам да споделя с широката аудитория. Но! Поне не го изхвърлих, което не мога да кажа за дървеното сандъче за цветя, по което работих през по-голямата част от миналата зима. Краткотрайната лудост и фрустрация ме подтикнаха да наблегна на скиците и по-простите рисунки, тъй че сега споделям именно тях – триединството на любимите ми цветя. Слънчоглед, лавандула, мак.

Лавандули
Все тъй лавандули

Плевелите ми приличат. Маковете впрочем не са от скоро, но ми се стори удачно да ги включа, тъй и тъй го раздавам цветно.

Лава… Ама не! Макове.

Лавандула

Тази мъничка рисунка създава усещане за нещо нахвърляно набързо, с лекота и без определена умисъл… Позволете ми да ви уверя, че ситуацията съвсем не беше такава.

Не отричам чара на съвършено дирижирания момент, в който зъбните колелца на съдбата се завъртат гладко и беззвучно и като безупречно настроен швейцарски часовник животът се разстила и подрежда пред очите ти. С лекота. Без съпротивление. По-скоро танц, отколкото битка. Прекрасно е когато можеш да се радваш на лукса да успееш преди дори да си разгледал възможността за провал. Преди да си заложил кожа, душа, гордост или някой друг по-тривиален ресурс.

Обикновено обаче всичко се чупи. Отново и отново. И под всичко имам предвид… Всичко. Първият ти опит, вторият ти опит, фрикасето ти, акварелът ти, работата ти, връзката ти… Ти. Толкова много пъти, че изведнъж се оказваш нагазил до колене в парчета и резервни чаркове, които никъде не пасват и отдавна нищо от всичкото това всичко не изглежда като на първоначалната схема.

Мога да опиша вкуса на провала с ерудицията на ценител. Не ми е нужна дори пълна чаша. Само колкото да погали небцето и на мига отгатвам реколтата. Проваляла съм се в големи и малки мащаби, с гръм и трясък, пред публика и в уединение. Сърцераздирателно и с много сълзи. Горделиво и мълчаливо. Имам величествен диапазон провали и няколко скапани скици са най-малкото, което мога да покажа за него. Ала както мъдро се изрази брат ми по отношение на един от по-горчивите ми хапове – “Истинският боец не се познава по силата на удара, който може да нанесе, а по това след колко силен удар успява да се изправи” (брат ми всъщност цитираше “Роки”, така че явно дължим проникновението на уважаемия Балбоа).

Напъните ми в живописта далеч не са моя голям бял кит, което не значи, че неуспехите ме фрустрират по-малко. От друга страна обаче, дори калпавата критична маса е някаква критична маса и… ами по-добре е да се натрупва, отколкото да не се.

В този ред на мисли искам да споделя първите си два опита за печалното лавандулово поле с предварителната уговорка, че тях дори майка ми не ги харесва.