Поредният и последен продукт на един безкраен болничен.
Оригинално изображение: Линк
Църква
“Шумът на времето” – Джулиан Барнс
“Научи много за унищожаването на човешката душа. Е, животът не е разходка в полето, както се казва. Душата може да бъде унищожена по един от следните три начина: чрез това, което ти причиняват другите; чрез това, което те карат да си причиняваш; и чрез това, което доброволно избираш да си причиниш. Всеки отделен метод е напълно достатъчен, но ако се приложат и трите, резултатът е неминуем.”
Джулиан Барнс ме плени много отдавна с изискания си изказ и търпеливата педантичност, с която разплита човешката душа – страница след страница, дума подир дума, докато накрая не я оголи напълно. Докато самият ти не се почувстваш засрамен и разкрит, изложен на показ наред с най-тревожните кътчета на съзнанието ти. “Шумът на времето” не е такъв роман. Той е биографична художествена измислица, сплав, така умело изкована, че лаик като мен никога не успя да разбере къде свършват фактите и започва фантазията. Ала накрая се влюби в музиката и възневидя (за пореден път) всяка форма на репресия, която би поставила гений като Шостакович пред избора да компрометира изкуството си или да се превърне в поредния мъченик на времето си.
“Колкото до любовта – не неговите лични, неловки, смутени, заекващи и досадни прояви на обич, а любовта като цяло – той винаги беше вярвал, че тя, като природна сила, е неразрушима; и че когато е застрашена, може да бъде опазена, покрита, обвита в ирония. Ала вече започваше да се съмнява. Тиранията бе станала толкова опитна в унищожението – тогава защо да не унищожи и любовта, било то умишлено или не? Тиранията изискваше да обичаш Партията, Великия Вожд и Кормчия, Народа. Но индивидуалната любов – буржоазна и отцепническа – отклоняваше човека от всички други велики, благородни, безсмислени и натрапени видове “обич”. А в днешно време хората винаги бяха под заплаха да се превърнат в нещо по-дребно от себе си. Ако ги тероризираш достатъчно, те се преобразяват, смаляват и опростяват до елементарен стремеж за оцеляване. Затова той често изпитваше не тревога, а ужасен страх – страха, че настават последните дни на любовта.”
Лавандула
Тази мъничка рисунка създава усещане за нещо нахвърляно набързо, с лекота и без определена умисъл… Позволете ми да ви уверя, че ситуацията съвсем не беше такава.
Не отричам чара на съвършено дирижирания момент, в който зъбните колелца на съдбата се завъртат гладко и беззвучно и като безупречно настроен швейцарски часовник животът се разстила и подрежда пред очите ти. С лекота. Без съпротивление. По-скоро танц, отколкото битка. Прекрасно е когато можеш да се радваш на лукса да успееш преди дори да си разгледал възможността за провал. Преди да си заложил кожа, душа, гордост или някой друг по-тривиален ресурс.
Обикновено обаче всичко се чупи. Отново и отново. И под всичко имам предвид… Всичко. Първият ти опит, вторият ти опит, фрикасето ти, акварелът ти, работата ти, връзката ти… Ти. Толкова много пъти, че изведнъж се оказваш нагазил до колене в парчета и резервни чаркове, които никъде не пасват и отдавна нищо от всичкото това всичко не изглежда като на първоначалната схема.
Мога да опиша вкуса на провала с ерудицията на ценител. Не ми е нужна дори пълна чаша. Само колкото да погали небцето и на мига отгатвам реколтата. Проваляла съм се в големи и малки мащаби, с гръм и трясък, пред публика и в уединение. Сърцераздирателно и с много сълзи. Горделиво и мълчаливо. Имам величествен диапазон провали и няколко скапани скици са най-малкото, което мога да покажа за него. Ала както мъдро се изрази брат ми по отношение на един от по-горчивите ми хапове – “Истинският боец не се познава по силата на удара, който може да нанесе, а по това след колко силен удар успява да се изправи” (брат ми всъщност цитираше “Роки”, така че явно дължим проникновението на уважаемия Балбоа).
Напъните ми в живописта далеч не са моя голям бял кит, което не значи, че неуспехите ме фрустрират по-малко. От друга страна обаче, дори калпавата критична маса е някаква критична маса и… ами по-добре е да се натрупва, отколкото да не се.
В този ред на мисли искам да споделя първите си два опита за печалното лавандулово поле с предварителната уговорка, че тях дори майка ми не ги харесва.
Макове
Никой никога няма да избоде пръстите си до кръв, докато бере за любимата си макове, на тях така очевидно им липсва изтънчената красота на розите. Ала и никой не е понечил да задушава маковете с панделки и бутафорни найлони, спестени са им венците, гръмките речи, необузданият порив на щастието и тихата печал на поражението. На тях принадлежат безбрежните зелени поля, те господстват над стръмните планински склонове. Кому са нужни сълзите на поета, когато разполага със звезден небосвод, когато танцува с мярката на вятъра и се ползва с привилегията да се ражда и умира с природната стихия?
Ръж
Ако някой срещне някой
в цъфналата ръж
Някога веднъж… Срещаш себе си в цъфналата ръж.
Оригиналното изображение, което използвах, намерих някъде из тъмните дебри на Гугъл, за зла беда забравих да си маркирам пътя и сега вярвам е изгубено навеки. Помня го съвсем смътно, но в него протегнатите към синевата стръкове резонираха по-категорично с чувството за топлина и цялостност. При мен нещата не се долавят с такава яснота, но все пак ми носят радост и надежда за едни по-топли дни. Синеморец…
Прозорец
Макар и да не подходих с умисъл в избора на изображение за рисуване, привлекателността на прозореца като сигурна бариера между крехката, чуплива същина и хаоса на външния свят е така примамлива, че някак омая и мен. Не съм сигурна как и кога избрах да стана наблюдател и отстъпих от контролния пункт, зная само че и пасивността има своя чар… уют. Стига да е краткотрайна. Все пак никога нищо интересно не се е случило без да е била премината граница, без да е била пречупена преграда… 🙂
Моментът ми се струва не по-лош от всеки друг да споделя любимото си видео в унисон с темата за силата на уязвимостта и бягството от зоната на комфорта…
Прилагам и линк към оригиналното изображение, което използвах за този акварел. Честно казано получавам смесени сведения по отношение на автора, но който и да е, благодарна съм.
– Клик –
Начало.
Да си позволиш да се отдадеш на нещо, в което не си непременно най-добрият, да го обикнеш и да разнищиш стегнатото пано на живота си, така че да вплетеш конците му в шарения безпорядък… Изисква известна доза непукизъм. С който аз не разполагам :).
Затова и през годините авантюрата ми с акварела беше в най-добрия случай несигурна. И продължава да бъде. Но през годините се случиха и други неща. Върволица от крушения и триумфи, които пропукаха бронята на страха от провала. Които ме убедиха, че посредствеността не е най-лошото нещо, което може да те сполети и в крайна сметка животът е от една страна така кратък и отчайващо дълъг от друга, че да го прекараш парализиран от малодушие е истинско престъпление.
Не се ангажирам с обещания, че този блог ще е посветен единствено на акварелните ми експерименти, защото твърде често ме вълнуват повече неща, отколкото е здравословно и разумно, а те също се нуждаят от място под слънцето. Тях и субективната си представа за света съм подслонила тук, без каквито и да е очаквания и претенции. Един дълъг път с неясна посока, който нямам търпение да започна.
ПП: Простете долнопробното качество на прикачената снимка, с нея исках да илюстрирам две неща, само едно от които е, че съм изтънчен ценител на лютеницата.
cathastralis 
