hopeless wanderer
“To love. To be loved. To never forget your own insignificance. To never get used to the unspeakable violence and the vulgar disparity of life around you. To seek joy in the saddest places. To pursue beauty to its lair. To never simplify what is complicated or complicate what is simple. To respect strength, never power. Above all, to watch. To try and understand. To never look away. And never, never to forget.”
– Arundhati Roy
Here is the original picture: Link to Pinterest
And the original picture for this one: Link to Pinterest
My lovely friends gifted me a watercolour sketchbook for my birthday, so currently I am trying that one out. To be continued.
Близо четири години – толкова ми отне да попитам дали би могло евентуално, ако не е твърде голям проблем и няма да преча на никого да оставям хипотетичното си колело в мазето на хазяйката. Изобщо мразя да моля за неща. Бих предпочела да приема, че ако хазяйката ми сама не е предложила да подслони хипотетичното ми колело, то тя е дала един вид неофициален, невербален отказ и е редно аз просто да продължа живота си с мисълта, че за хипотетичното ми колело място под слънцето ня-ма. Каква в крайна сметка е алтернативата? Да покажа недвусмислено на ответната страна, че притежава нещо, което аз искам? Че има властта да ме зарадва или разочарова? Немислимо.
Колко други въпроси никога не съм задала. Колко по решаващи желания, мечти, молби са били заложени на карта, когато просто съм избрала да стисна зъби и да приема, че отговорът е “Не”. И отговорът наистина завинаги остана “Не”. Ала егото оцеля непокътнато, дори и всичко останало да се разпадна на парчета.
Едни неща съм си отказала, ужасена от мисълта да демонстрирам уязвимост. За други просто претеглих и отсъдих, че не съм достатъчно добра. Не достатъчно добра за мечтите си, решаваща присъда. А тъжното е, че колкото и да човъркам из спомените си, както и да ги обръщам, чекна и пренареждам, трудно ми е да открия и един, в който съм помолила за нещо и то ми е било отказано.
В този ред на мисли, да, разбира се, че за хипотетичното ми колело място в хазяската маза има. Нещо повече, това място било ми се полагало по право – за туршия или каквото преценя. В крайна сметка съм такъв прекрасен наемател, че хазяйката би се радвала да остана колкото се може по-дълго под покрива ѝ с или без хипотетично колело. Чак е леко обидно, когато притесненията се сгромолясват въпреки благодатната почва, която си им осигурил за виреене.
Тази вечер пък дебнах Персеиди, ще се осмеля дори да кажа, че видях една, макар да се колебая метеор ли беше или игра на светлината. За всеки случай си нажелах неща – със спокойствието и увереността на човек, който знае, че заслужава мечтите си и много повече.
Август е всичко, което лятото трябва да бъде – солен на вкус, горещ на допир и ухаещ на буря. И толкова, толкова кратък, че изплъзващият се между пръстите ти край те подтиква към безрасъдство. И аз се движа с неговото темпо – у дома комарите чезнат от глад, докато ненаситно приключенствам. Рисувам рядко, за четене и дума не може да става.
Все пак успях да намеря достатъчно време и енергия да изживея акварелен творчески неуспех, който отказвам да споделя с широката аудитория. Но! Поне не го изхвърлих, което не мога да кажа за дървеното сандъче за цветя, по което работих през по-голямата част от миналата зима. Краткотрайната лудост и фрустрация ме подтикнаха да наблегна на скиците и по-простите рисунки, тъй че сега споделям именно тях – триединството на любимите ми цветя. Слънчоглед, лавандула, мак.
Плевелите ми приличат. Маковете впрочем не са от скоро, но ми се стори удачно да ги включа, тъй и тъй го раздавам цветно.
let it go – the
smashed word broken
open vow or
the oath cracked length
wise – let it go itwas sworn to
go
let them go – the
truthful liars and
the false fair friends
and the boths and
neithers – you must let them go they
were born
to go
let all go – the
big small middling
tall bigger really
the biggest and all
things – let all go
dear
so comes love
// e.e. cummings
Letting go of my long term relationship was soul-crushing. In many ways, those 8 years defined the mature part of my life. I learned how to love, how to care, how to build a home. Looking back I often thought of it as perfect but it rarely was – it mostly felt like a constant struggle to hold on to something that was naturally falling apart. Like fighting gravity. However, my momma raised no quitter so every time things got bleak and the inevitable peeked around the corned, I buckled down. Relentlessly I focused my energy into mending what I thought was broken. It is no wonder that when the last flames finally fizzled out, and the dust settled down, I felt – yes – sad and depressed, but mostly exhausted. A failure – I had lost the battle. It took me nearly a year to finally realise it was never meant to be a battle.
This whole ordeal caused me so much suffering, it’s hard to believe that when I look back at it, I feel only gratitude. It taught me the most important lesson so far. It is a struggle only if you choose to make it one. But you can always walk away. You don’t need to fight for people who won’t fight for you. You don’t need to push yourself in a workplace that makes you feel underappreciated. You don’t need to hold on to one-sided friendships. You don’t really need to care for every single person in your life.
Release.
Once I let go of the biggest and hardest battle, everything else came with ease. It got me to where I am now – happy. Content. Working a job that actually excites me, surrounded by people who go the extra mile. For me. Waking up with a smile on my face every single day.
Letting go might feel like a temporary failure, but what it really is is you being brave enough to know your worth in a world that will always try to get you for a little less. Don’t let it.
For some time I’ve been saving scraps of paper and indulging myself with these miniatures and the idea that at some point I could use them as gift cards, however, I do so little art and being novice it takes me so much time that I’ve been all kinds of greedy. I just pile them up and never use them for anything.
They might not look as much (and they really aren’t – 7.5 x 7.5 cm) but when I don’t have the time to commit to something bigger they give me a sense of completeness and I get to use them to practice some of the techniques I’ve liked without wasting too many supplies in the process of trial and error (mostly error really).
Speaking of techniques, tutorials and inspirations, here are some I’ve used for my beloved watercolor scraps:
Make Your Watercolor Painting Look MAGICAL by makoccino
Moon Tutorial by watercolor_guide
Watermelon Tutorial by watercolor_daily
Печално е, когато ме сполети хубава скица, защото после притеснението да не я съсипя парализира всички останали етапи на творческия процес. И както често се случва, накрая манифестирам страховете си. Прощавам си лесно, нали все пак се уча, но… хм… понякога ми се иска да се уча малко по-бързо. 🙂
На финалния продукт му липсва съвършенство, но в това му е чарът. А авторката му е просто признателна, че отново има времето да се посвети на нещата, които обича, че след няколко месеца буксуване, две операции, два курса, няколко напрегнати интервюта и изобилие безсънни нощи отново е в хармония със себе си и най-голямата ѝ тревога е дали любимото ѝ мушкато ще преживее неколкодневната ѝ екскурзия (преживя я).
Единственото, което мога да кажа е – ДИШАЙ! Заключението ми в края на шеметната въртележка беше, че главният генератор на стрес в живота ми съм самата аз. По един или друг начин всички сме създатели на реалността си, а аз тенденциозно населявам моята със сенки и тревоги, на които мястото им не е там. Лятното слънцестоене обаче се оказа повратна точка в това отношение – нова страница, нова работа и нова философия. Най-сетне се чувствам готова да пожъна плодовете на труда си – без стрес и без напрежение. 🙂
Кратко лирическо отклонение – докато се въртях напрегнато в леглото си, а отвън хотелската стена морските вълни се разбиваха в скалите в унисон с тревогите ми по клетото мушкато, в семирамидената ми градина някак се случи това:
Поглеждайки назад започам да намирам за изключително притеснителен факта, че цветарката не успя да назове името на този мъник. Надявам се когато колонизира планетата да се сети от чия съдинка е тръгнал.
Но какво е това? Мога да ви кажа какво със сигурност не е. Водоустойчив тънкописец.
Waterproof fine lines my ass.
Предателството. Сигурна съм, че ако го оставя на слънце и ще избледнее за няколко часа. Колкото да завърти дръжката на ножа в гърба ми.
Цветът върху белия лист дори не е акварелен пигмент. А размазан водоустойчив тънкописец.
Малко акварелни фази, в които експериментирах с техниката Wet-on-wet и после Dry-on-dry или поне някаква средна интерпретация според задълбочените обяснения, които изучавах в YouTube.
Изобщо няма да се преструвам, че съм рисувала в последния месец, защото не съм. Колелото се завъртя и животът навлезе в поредния цикъл стрес и напрежение, бележат се нови и неподозирани до този миг нива на тревожност :D. Прогнозата не предполага ситуацията да се промени поне до началото на юни, тъй че ще съм пестелива на думи и обяснения.
Затова пък черпя един -линк- към оригинално изображение, което е доста по-наситено откъм цветове и контрасти.
cathastralis 
