hopeless wanderer
“To love. To be loved. To never forget your own insignificance. To never get used to the unspeakable violence and the vulgar disparity of life around you. To seek joy in the saddest places. To pursue beauty to its lair. To never simplify what is complicated or complicate what is simple. To respect strength, never power. Above all, to watch. To try and understand. To never look away. And never, never to forget.”
– Arundhati Roy
let it go – the
smashed word broken
open vow or
the oath cracked length
wise – let it go itwas sworn to
go
let them go – the
truthful liars and
the false fair friends
and the boths and
neithers – you must let them go they
were born
to go
let all go – the
big small middling
tall bigger really
the biggest and all
things – let all go
dear
so comes love
// e.e. cummings
Letting go of my long term relationship was soul-crushing. In many ways, those 8 years defined the mature part of my life. I learned how to love, how to care, how to build a home. Looking back I often thought of it as perfect but it rarely was – it mostly felt like a constant struggle to hold on to something that was naturally falling apart. Like fighting gravity. However, my momma raised no quitter so every time things got bleak and the inevitable peeked around the corned, I buckled down. Relentlessly I focused my energy into mending what I thought was broken. It is no wonder that when the last flames finally fizzled out, and the dust settled down, I felt – yes – sad and depressed, but mostly exhausted. A failure – I had lost the battle. It took me nearly a year to finally realise it was never meant to be a battle.
This whole ordeal caused me so much suffering, it’s hard to believe that when I look back at it, I feel only gratitude. It taught me the most important lesson so far. It is a struggle only if you choose to make it one. But you can always walk away. You don’t need to fight for people who won’t fight for you. You don’t need to push yourself in a workplace that makes you feel underappreciated. You don’t need to hold on to one-sided friendships. You don’t really need to care for every single person in your life.
Release.
Once I let go of the biggest and hardest battle, everything else came with ease. It got me to where I am now – happy. Content. Working a job that actually excites me, surrounded by people who go the extra mile. For me. Waking up with a smile on my face every single day.
Letting go might feel like a temporary failure, but what it really is is you being brave enough to know your worth in a world that will always try to get you for a little less. Don’t let it.
“Научи много за унищожаването на човешката душа. Е, животът не е разходка в полето, както се казва. Душата може да бъде унищожена по един от следните три начина: чрез това, което ти причиняват другите; чрез това, което те карат да си причиняваш; и чрез това, което доброволно избираш да си причиниш. Всеки отделен метод е напълно достатъчен, но ако се приложат и трите, резултатът е неминуем.”
Джулиан Барнс ме плени много отдавна с изискания си изказ и търпеливата педантичност, с която разплита човешката душа – страница след страница, дума подир дума, докато накрая не я оголи напълно. Докато самият ти не се почувстваш засрамен и разкрит, изложен на показ наред с най-тревожните кътчета на съзнанието ти. “Шумът на времето” не е такъв роман. Той е биографична художествена измислица, сплав, така умело изкована, че лаик като мен никога не успя да разбере къде свършват фактите и започва фантазията. Ала накрая се влюби в музиката и възневидя (за пореден път) всяка форма на репресия, която би поставила гений като Шостакович пред избора да компрометира изкуството си или да се превърне в поредния мъченик на времето си.
“Колкото до любовта – не неговите лични, неловки, смутени, заекващи и досадни прояви на обич, а любовта като цяло – той винаги беше вярвал, че тя, като природна сила, е неразрушима; и че когато е застрашена, може да бъде опазена, покрита, обвита в ирония. Ала вече започваше да се съмнява. Тиранията бе станала толкова опитна в унищожението – тогава защо да не унищожи и любовта, било то умишлено или не? Тиранията изискваше да обичаш Партията, Великия Вожд и Кормчия, Народа. Но индивидуалната любов – буржоазна и отцепническа – отклоняваше човека от всички други велики, благородни, безсмислени и натрапени видове “обич”. А в днешно време хората винаги бяха под заплаха да се превърнат в нещо по-дребно от себе си. Ако ги тероризираш достатъчно, те се преобразяват, смаляват и опростяват до елементарен стремеж за оцеляване. Затова той често изпитваше не тревога, а ужасен страх – страха, че настават последните дни на любовта.”
cathastralis 