Печално е, когато ме сполети хубава скица, защото после притеснението да не я съсипя парализира всички останали етапи на творческия процес. И както често се случва, накрая манифестирам страховете си. Прощавам си лесно, нали все пак се уча, но… хм… понякога ми се иска да се уча малко по-бързо. 🙂

На финалния продукт му липсва съвършенство, но в това му е чарът. А авторката му е просто признателна, че отново има времето да се посвети на нещата, които обича, че след няколко месеца буксуване, две операции, два курса, няколко напрегнати интервюта и изобилие безсънни нощи отново е в хармония със себе си и най-голямата ѝ тревога е дали любимото ѝ мушкато ще преживее неколкодневната ѝ екскурзия (преживя я).

Единственото, което мога да кажа е – ДИШАЙ! Заключението ми в края на шеметната въртележка беше, че главният генератор на стрес в живота ми съм самата аз. По един или друг начин всички сме създатели на реалността си, а аз тенденциозно населявам моята със сенки и тревоги, на които мястото им не е там. Лятното слънцестоене обаче се оказа повратна точка в това отношение – нова страница, нова работа и нова философия. Най-сетне се чувствам готова да пожъна плодовете на труда си – без стрес и без напрежение. 🙂

Кратко лирическо отклонение – докато се въртях напрегнато в леглото си, а отвън хотелската стена морските вълни се разбиваха в скалите в унисон с тревогите ми по клетото мушкато, в семирамидената ми градина някак се случи това:

Поглеждайки назад започам да намирам за изключително притеснителен факта, че цветарката не успя да назове името на този мъник. Надявам се когато колонизира планетата да се сети от чия съдинка е тръгнал.