Малко акварелни фази, в които експериментирах с техниката Wet-on-wet и после Dry-on-dry или поне някаква средна интерпретация според задълбочените обяснения, които изучавах в YouTube.
Изобщо няма да се преструвам, че съм рисувала в последния месец, защото не съм. Колелото се завъртя и животът навлезе в поредния цикъл стрес и напрежение, бележат се нови и неподозирани до този миг нива на тревожност :D. Прогнозата не предполага ситуацията да се промени поне до началото на юни, тъй че ще съм пестелива на думи и обяснения.
Затова пък черпя един -линк- към оригинално изображение, което е доста по-наситено откъм цветове и контрасти.
И да се е намирала светлина в края на тунела, не е достигнала до тези среднощни снимки, за което се извинявам. #толковасимога
“Научи много за унищожаването на човешката душа. Е, животът не е разходка в полето, както се казва. Душата може да бъде унищожена по един от следните три начина: чрез това, което ти причиняват другите; чрез това, което те карат да си причиняваш; и чрез това, което доброволно избираш да си причиниш. Всеки отделен метод е напълно достатъчен, но ако се приложат и трите, резултатът е неминуем.”
Джулиан Барнс ме плени много отдавна с изискания си изказ и търпеливата педантичност, с която разплита човешката душа – страница след страница, дума подир дума, докато накрая не я оголи напълно. Докато самият ти не се почувстваш засрамен и разкрит, изложен на показ наред с най-тревожните кътчета на съзнанието ти. “Шумът на времето” не е такъв роман. Той е биографична художествена измислица, сплав, така умело изкована, че лаик като мен никога не успя да разбере къде свършват фактите и започва фантазията. Ала накрая се влюби в музиката и възневидя (за пореден път) всяка форма на репресия, която би поставила гений като Шостакович пред избора да компрометира изкуството си или да се превърне в поредния мъченик на времето си.
“Колкото до любовта – не неговите лични, неловки, смутени, заекващи и досадни прояви на обич, а любовта като цяло – той винаги беше вярвал, че тя, като природна сила, е неразрушима; и че когато е застрашена, може да бъде опазена, покрита, обвита в ирония. Ала вече започваше да се съмнява. Тиранията бе станала толкова опитна в унищожението – тогава защо да не унищожи и любовта, било то умишлено или не? Тиранията изискваше да обичаш Партията, Великия Вожд и Кормчия, Народа. Но индивидуалната любов – буржоазна и отцепническа – отклоняваше човека от всички други велики, благородни, безсмислени и натрапени видове “обич”. А в днешно време хората винаги бяха под заплаха да се превърнат в нещо по-дребно от себе си. Ако ги тероризираш достатъчно, те се преобразяват, смаляват и опростяват до елементарен стремеж за оцеляване. Затова той често изпитваше не тревога, а ужасен страх – страха, че настават последните дни на любовта.”
cathastralis 